Всеки декември се повтаря една и съща история. Хората обикалят магазини и сайтове като на мисия с кодово име „Да го намеря преди да се откажа“. Подаръчни чанти хвърчат, гирлянди падат, а някой неизбежно задава въпроса: „Това дали става за леля ти, или пак ще го върне?“
Истината е, че празничните подаръци имат собствен характер. Те или блестят като коледна лампичка, или гледат гузно от ъгъла, докато получателят се преструва, че „точно това му липсва“. А най-забавното? Понякога най-малките жестове се оказват най-големите попадения — като онзи портфейл, който изглежда семпъл, но човекът го носи после три години. Или чашата, която някак магически става „любимата“.
Има и друг феномен: хората, които твърдят, че „нищо не искат“. Те са най-опасните. Защото накрая пак се радват най-много — особено ако подаръкът е малък, неочакван и точно в техния стил.
Празниците са точно такива — малко хаос, малко смях, много топлина. И накрая, независимо кой какво е получил, всички помнят едно и също: моментите, в които сме се събрали, пили сме шоколад заедно и сме разопаковали подаръци с онова детско „дай да видя първо моето“.